"Тук... на края на света“ - Александър Сергеев
Сряда, 17 Май 2017 06:44

 

Млади актьори от театралното сдружение ГЕСТУС внесоха в театралното пространство надежда, че във вечното дърво на сценичните постижения не секват жизнените сили на отдаденост и вдъхновено желание за намиране на своя земя в необятния свят на театъра. С премиерата на спектакъла "Тук... накрая на света" по драматургичния текст на непознатия за българската публика руски драматург и сценарист Алекс Бьорклунд, актьорите Илона Господинова /Емма/, Игор Дамянов /Йорген/, Иван Тодоров /Густав/ и Симеон Тодоров /Тобиас/ поеха път към откровението на творческата си вдаденост.
Действието в спектакъла пренася зрителя в суровата действителност на незнаен, далечен остров, на който слънчевите дни са по-малко от пръстите на една ръка. В звуковата картина натрапчиво се усеща студа на непреставащ дъжд и тревожността на гръмотевици. Далечна сирена на кораб, който не може да акостира, напряга тягостното усещане за изоставеност и самота в някакъв бар, където се приютяват при съдържателката му Емма /Илона Господинова/ за малко топлина и надежда за добро тримата несретници Йорген /Игор Дамянов/, Густав /Иван Тодоров/ и Тобиас /Симеон Тодоров/.
Въвеждащата сцена на спектакъла заговорва на зрителя, че предстои среща с добре премислен и задълбочен сценичен прочит. На всяка от трите маси една жена /Емма/ мълчаливо представя бъдещите посетители на заведението, което не блести с разкош. Почти еднаквите движения на актрисата /Илона Господинова/ навяват представи за съдби на хора, които монотонно и равно изживяват дните си.



Появата на първия посетител – Йорген подсказва, че този бар е предназначен за клиенти, които не всякога могат да си платят и най-евтиното питие. Актьорът Игор Дамянов стъпва на сцената уверено в образа, който изисква стабилна органика. Художническата четка на Дамянов полага със замах острите контури от портрета на един смръзнал се от несполуки човек. Раздърпаният, почти клошарски костюм допълва тази характеристика на образа. И тук се изявява талантът на Игор Дамянов, който намира онези тънки щрихи, за да разкрие топлата душевност на сценичния герой. Игор обича своя Йорген и тази обич намира адекватно съпричастие у зрителите, които с разбиране приемат и най-неочакваните действия на този външно беден човечец. Предложението му към Емма да се оженят предизвиква и усмивки, и съчувствие. Бурята отвън се пренася в думите на образа, които Дамянов произнася като безутешни светкавици над върхове.
Вторият посетител в бара внася атмосферата на стихия от наивен, показен блясък. Той няма да пие бира, а уиски, защото трябва да е в тон с преднамереното си поведение за самоуверен, силен мъж. Старомоден костюм, вратовръзка с игла, чорапи на червеночерни райета – такава е опаковката, с която Густав трябва да се представи на Емма в този ден. Иван Тодоров е създал образа на Густав така плътно и достоверно, че не би могло да си представим друг актьор в тази роля. Силният, добре поставен глас, точният мимически и пластически изказ са благородните предпоставки за пълноценния живот на Густав. С елегантна експресивност Иван Тодоров приема предизвикателството, че някой може да му бъде съперник по пътя към Емма. Не би могло да има някой по-добър от Густав и някой да оправя пантата на вратата на бара и да говори за кино и някакъв Фелини, за когото не знае нищо и че осем и половина не е часово време, а филм. В тази сцена за добряка, оправил врата и повел разговор за кино с Емма, партньорството на Илона Господинова и Игор Дамянов се провежда прецизно и в съотвествие със събитийния ред. Удоволствие е да се гледа в този момент актьорското трио.
Идването на третия посетител /Тобиас/ в бара води до нарастване на вътрешните напрежения у всеки от героите. Тобиас в този момент е като извънземен прищълец. Звучи неадекватно дори и с традиционната си поръчка на обичайното си питие – бира, която не е все пак уиски. Лицето на актьора Симеон Тодоров, в образа на Тобиас, по детински приветливо и усмихнато посреща застрашително звучащите въпроси за прословутата панта и киното. Не, той – Тобиас не би могъл да направи подобни неща, но радиоапарати може да оправи – справял се е с три... Вместо да настъпи успокоение в бара напрежението се засилва и се стига до ръкопашен бой. Но не той може да реши проблемите на тримата мъже и Емма. Пътят е да се случи ДЕН на ОТКРОВЕНИЕТО.
Всеки от образите разкрива скритите си мечтания. Монологичните моменти в спектакъла носят риска при пресъздаване на мелодрама. От актьорите се изисква безпределна искреност и вяра. Всеки от тези монолози в този спектакъл заслужават отделен и просторен анализ, но характерът на този отзив няма такава цел. Обобщено може да се каже, че актьорите са решили нелеките си задачи с убедително извеждане на дълбоките и сложни усещания и чувства на образите. С несъстоялото се в словесен план откровение на Густав, Иван Тодоров слага венец на тези актьорски постижения.
Сценичната магия на спектакъла "Тук... накрая на света" е създадена от Илона Господинова, която изгражда образа на Емма. Някога, в търсене на щастието си пристига на този остров със съпруга си Клаус. Всички герои говорят и питат за състоянието му – той е изпаднал в кома и изоставил със заболяването си Емма, която някога е жертвала кариерата си на актриса. Илона сътворява образа на мечтаната, желаната жена с финия рисунък на излъчването си и умението да борави пастелно с изразните си актьорски качества. Емма е двигателят на сценичното действие и ако го няма майсторството на актрисата, спектакълът ще загуби композиционното си съвършенство.
По драматургия, на вечно дъжделивия и мрачен остров се появява слънцето. Корабът ще акостира, ще има работа за тримата посетители на бара – ще разтоварват стока, ще имат пак пари, но след случилия се ден на откровението няма да я има вече Емма и нейния бар – тя си тръгва към голямата земя и оставя само спомен за надеждите у Йорген, Густав и Тобиас.
Театралното събитие "Тук... накрая на света" от руския драматург и сценарист Алекс Бьорклунд, в превод на Илона Господинова, на сдружение ГЕСТУС е станало възможно благодарение на отговорната към младите актьори и драматургията режисура на Александър Галперин.Галперин се е вселил в душите на актьорите, но това е сторил без да накърни ни най-малко тяхната индивидуалност. Той е водил актьорите по зъберите на драматургията, като внимателно е разчитал сложния път към пълнокръвността на образите – режисура, в която не си е позволил да изтъква налагащо се инвенциите си, а е дал простор за актьорските дарования. Режисурата на Александър Галперин носи и своето послание, което за себе си определям така: 



ТРЯБВА ДА ИМА НАВСЯКЪДЕ ЕДНА ЕММА. И ТЯ ТРЯБВА ДА Е НЕПРЕМЕННО НА ДАЛЕЧЕН НАШ ОСТРОВ, НА САМИЯ КРАЙ НА СВЕТА, ЗА ДА ПРЕОДОЛЕЕМ НЕПРЕСТАННИЯТ ДЪЖД В НЯКОЙ ДЕН НА ОТКРОВЕНИЕТО.



Костюмографията и сценографията на спектакъла на Аксиния Петрова са също в достойно партньорство с режисурата и актьорското присъствие. Костюмите на Емма, Йорген, Густав, Тобиас са в хармонично взаимодействие с образните системи, драматургията и прецизната режисура на Александър Галперин

 

 

Авторът на пиесата „Тук... на края на света“ - Александър Сергеев, ползващ ексцентричния псевдоним Алекс фон Бьорклунд, все още не е познат на българския зрител и нашият съвместен проект ще е първия му опит да стъпи на българска сцена. Любопитството ми откри в тази пиеса най-актуалните неща, пряко касаещи днешната младеж и това са – ТЕМАТА, върху която авторът построява своя сюжет и КОНФЛИКТЪТ, който изследва.
 
В този забързан, ослепял, оглушал и почти озверял от стремителното развитие свят, бездушие, отчуждение и тяхното производно самота - са най-актуалните теми на 21 век. А сблъсъка между потребността на човека да бъде щастлив и невъзможността това да се случи - е класическият конфликт, който занимава човечеството от както свят светува.
 
Тези неща при Александър Сергеев прехвърлят рамките на „националното“ и „специфичното“ – той съумява да докаже, че те в равна степен касаят всеки човек във всяко едно кътче по света. Именно тази общочовечност и актуалност са в осново на избора ми да поставям тази пиеса и това ме накара да внеса леко допълнение в заглавието на спектакъла – към обобщаващото и абстрактно заглавие „На края на света“, реших да добавя едно уточнение - „Тук“ – тук при нас, тук и сега - „Тук... на края на света“.
 
Авторът ни кани на много странно място – на края на света. Всъщност може би не е чак толкова непознато място за нас. Всеки по един или друг начин, мислейки за живота си стига до това място, ако не буквално, то в преносен смисъл. Аз пък считам, че не ние стигаме до края на света, а той ни настига. Всичко зависи от нашето отношение към живота, който живеем. Ако допуснем бездушие, отчуждение и самота да ни прегърнат... ако не ги разпознаем още при първа среща и им позволим да изпълнят живота ни докрай... тогава много лесно ще се окажем в положението на героите на тази пиеса. Изведнъж този призрачен край на света ще придобие очертанията на нашия собствен живот – държавата, в която сме се родили, градът, в който живеем, улиците, по които вървим и домът, в който се връщаме, ще се превърнат в най-омразното място.Наистина ще ни обземе страх... както споделя единият от героите: ...Страшното не е в страха ми, а в това, че този остров и всичко, което се намира на него, сякаш се превръща в единственото място на Земята. И това място е проклето. Като наказание за всичките ни грехове. През стената на непрестанен дъжд, ни гледа нашият скапан живот. И всичките ни надежди, така мудни и сънливи се размиват и оттичат по тесните улички на острова. Не можем да избягаме никъде от това място. Никъде... Единственото, което ни остава... е – да чакаме. И понякога, дълбоко в душата си, аз чакам... от дълбините на необятния океан, да се надигне едно цунами. Една огромна вълна, най-накрая да залее острова и да заличи всичко наоколо. Но рано или късно бурята ще свърши. А после, после ще изгрее слънце. Ще освети един нов, чист и безгрешен свят. Но ние няма да го видим. Нас вече няма да ни има. Няма да го замърсяваме с присъствието си. И вярвам, че ще има след нас: хармония и щастие.
Естествено, животът е нещо изключително както казва другия от нашите герои – „Чудо голямо“ и той винаги е по-силен от нас и винаги ни оставя шанс за оцеляване. За това в тази постановка посланието ни е: „Ние сме хора-човеци и трябва да изживеем този живот изпълнени с любов, а не с омраза и да се наслаждаваме на всеки миг от него. Да обичаме нашия свят такъв, какъвто е – друг нямаме. Да не пропускаме и най-малките неща около нас, за да бъдем истински щастливи и може би тогава ТУК... няма да е краят на света.“
 
Сигурен съм, че зрителите ще намерят множество паралели с битието ни, с мислите и чувствата от които понякога бягаме и търсим спасение.
 
Режисьор постановчик Александър Галперин
 
 
 

 
 
НОВИ НАГРАДИ ЗА ДЕЦАТА НА ЧИТАЛИЩЕТО
Вторник, 16 Май 2017 14:02

ОЩЕ ДВЕ ПЪРВИ НАГРАДИ СПЕЧЕЛИХА МАЛКИТЕ ТАНЦЬОРИ И ПЕВЦИ НА ЧИТАЛИЩЕТО! ДТС"ВИХРЕН" И ДФГ"ДЖУМАЙЧЕТА" СТАНАХА ПОБЕДИТЕЛИ В IX-ТИ НАЦИОНАЛЕН ДЕТСКИ ФОЛКЛОРЕН КОНКУРС "ДАЙ, БАБО, ОГЪНЧЕ", КОЙТО СЕ ПРОВЕДЕ НА 13 МАЙ 2017 В С.МЕЩИЦА ОБЩИНА ПЕРНИК.

 

 

 
НАГРАДИ ЗА НАШИТЕ МАЖОРЕТКИ
Понеделник, 15 Май 2017 06:21
 
Детска фолклорна формация „ Джумайчета“ завоюва поредния си успех!
Понеделник, 08 Май 2017 18:26

Детска фолклорна формация „ Джумайчета“ към Читалище „Н. Вапцаров- 1866г.“- Благоевград  с ръководител Иван Кацарски завоюва поредния си успех!

От Деветия Международендетски фестивал „Млади таланти”, проведен  от 24 до 29 април 2017 г. в Националния дворец на децата- гр. София, сладкогласните „Джумайчета“ се завърнаха с една от най-големите награди- 10-дневна творческа ваканция на море.

Това отличие те печелят за втора поредна година.

 
Нови медали за децата от Детска музикална школа
Сряда, 03 Май 2017 13:44

От 12-ти Международен конкурс за млади изпълнители на класически музикални инструменти Перник 2017 учениците по пиано на Иванка Коляшева се завърнаха с един ЗЛАТЕН-за Надежда Ангелова и два СРЕБЪРНИ  медала за Йоана Трендафилова и Мария Зашева. Да им пожелаем нови успехи!

 
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>

Страница 2 от 27